Писането на житейски истории стана модно. Ние сме в така наречената Революция на мемоарите с томове, написани за това как да напишете своята житейска история или мемоари и как да ги превърнете в книга. Водя дневник от години и написах мемоар и го публикувах съвсем наскоро. Но много време преди дори да започна да разказвам историята си, съпругът ми Боб започна своето над тридесетгодишно пътуване, за да хронифицира нашата семейна история. Седнах с Боб тази седмица и попитах какво го мотивира да посвети толкова много време на този проект и как успя да събере цялата информация, която влезе в компилирането му.

Той каза, че започнало с любовта му да слуша чичо ми да разказва истории за бягството на семейството му в Русия от Литва по време на Първата световна война. Боб започнал да записва тези истории с писалка върху хартия. След това продължи да записва чичо Дейв и майка ми, които и двамата имаха енциклопедични спомени, разказвайки за живота си в Източна Европа и евентуалната си имиграция в Съединените щати с майка си и други четирима братя и сестри.

Боб разбра, че много хора и в двете ни семейства имат побелели коси и беше наясно, че няма да са наоколо още дълго. Той реши, че ако скоро не ги накара да му разкажат историите си, тези глави от нашата семейна история ще бъдат загубени. Тъй като технологията за семейни проучвания се подобри, Боб използва Ancestry.com, за да събере данни, свързани с пътуванията на семействата до Америка. Той също така нае генеалог, за да му помогне да получи факти за семейството на баща си в Блекбърн, Англия, и дори пътува до Любек, Германия, където намери щателни удостоверения за раждане и кръщение на родителите на майка си.

За щастие някои членове на семейството ми – майка ми, чичото и братовчед на майка ми и леля ми от страна на баща ми – записаха собствените си истории. Въпреки че бащата на Боб не знаеше точните подробности за детството му, разказите му за израстването му в Нова Англия в началото на 20-те^thCentury предостави ценна звукова история. Боб използва тези лични истории, заедно с множество снимки както от неговото, така и от моето семейство, за да конкретизира материала, който е събрал от своите изследвания.

Така че се чудех защо ми отне толкова време да събера целия този материал. И не трябваше да се изненадвам от отговора. Боб беше прекарал първите двадесет години в събиране на данни между работа на пълен работен ден като програмен мениджър в аерокосмическия бизнес. През следващите десетина години той беше спрял да работи върху историята. По това време по-голямата част от по-старото поколение – най-добрите му ресурси – бяха умрели и той трябваше да намери други в семейството, които да попълнят някои от празните места. Единствената ми оцеляла леля и братовчед ми бяха полезни с това – въпреки че братовчед ми настоя Боб да редактира материала за психичното заболяване на баща му и нашето семейство. Братовчедът на Боб също му помогна да идентифицира много членове на семейството, изобразени на снимка, направена през 1928 г.

Но тъй като писането и създаването на тази семейна история се оказа толкова дълго начинание, включващо два тома – един за неговото семейство и един за моето – Боб беше горчиво разочарован, че и двамата ни братя починаха, преди да имат възможност да я прочетат. Той смята, че не трябваше да жертва навременността за сметка на точността. Той също е разочарован, че много от членовете на разширеното семейство изобщо не са искали да го прочетат.

Накрая попитах Боб дали смята, че написването на семейна история си струва. Той казва, че в известен смисъл го е направил за себе си. Той смяташе, че трябва да запише историите на старите хора, преди да умрат. И той успя да направи това. Той се превърна в историк на семейството и е широко признат за постиженията си. Той също така вярва, че е оставил наследство за по-младите от нас. Иначе как ще разберат откъде са дошли?

Сега, когато двата тома са завършени, остават две задачи. Боб сложи край на историите в момента на брака ни през май 1970 г. Той чувства необходимостта да напише трети том, за да запише събитията, които са се случили оттогава. Той също така се чуди какво да прави с всички семейни снимки – ордите, които идват от майка ми, чичовците и братовчед му. За щастие собствените ни семейни снимки са организирани и дигитализирани, но и останалите трябва да бъдат. Това е друга обезсърчаваща работа, която Боб смята, че ще помогне да се завърши наследството, което ще остави на по-младото поколение на нашето семейство.

Съветът на Боб към онези, които искат да се заемат с писането на семейна история: „Започнете да интервюирате по-възрастните в семейството възможно най-скоро, защото те ще започнат да изчезват. Те са вашите източници от първа ръка за вашата житейска история.