Денят на паметта е установен като ден за почитане и признаване на всички мъже и жени, които са загинали, служейки на Съединените щати. И през последното десетилетие имаше много. За тези, които сме загубили, можем да предложим спомен. Но сега също е време да привлечем вниманието към хилядите ветерани, завърнали се от битка, чийто живот все още е изложен на голям риск. И за тези мъже и жени със сигурност можем да направим още повече.

В отваряща очите статия за самоубийството на ветерани в The Daily Beast се съобщава, че „Броят на американските войници, които са загинали от собствената си ръка, сега се оценява на по-голям от броя (6460), които са загинали в битка през Афганистан и Ирак. Статията посочи, че около 18 ветеранисамоубий севсеки ден в Съединените щати. Данните от Националната система за отчитане на насилствена смърт показват, че „мъжете ветерани имат два пъти повече смъртни случаи от самоубийство в сравнение с техните цивилни колеги и че жените ветерани са три пъти по-склонни да се самоубият, отколкото техните цивилни колеги“.

Наскоро разговарях с д-р Ян Кемп, национален координатор по превенция на самоубийствата във Вирджиния. Тя каза, че въпреки че като нация правим огромни крачки, насърчавайки ветераните да търсят помощ и повишавайки осведомеността на общността, имаме да извървим дълъг път. „Ваканцията е чудесно време да се отпуснем и да помислим какво можем да направим като индивиди, за да достигнем до ветеринарите, да бъдем приятели, да бъдем до тях, да ги насърчим да получат услуги. Приятелите и семейството са хората на място, които могат да забележат знаците и да идентифицират, че човекът се нуждае от помощ, и да ги насърчат да я получат.“

Ян ми спомена, че обажданията на Националната линия за предотвратяване на самоубийства продължават да се увеличават, отчасти поради неотдавнашната публичност на Lifeline и кампанията им за осведомяване на общността, но също и защото повече войници се прибират у дома. Нарастваща популация от ветеринари, много от които са прекарали години във война, сега научават, че има налична помощ и че е добре да я потърсите. Животи могат да бъдат спасени, поради което е толкова важно номерът на спасителната линия и уебсайтът да бъдат предоставени на тези, които се нуждаят от тях.

Наложително е ветераните да получат помощта, от която се нуждаят. За нас също е ценно да имаме разбиране за многото фактори, които водят до повишен риск от самоубийство сред ветераните. Разгръщането във военна зона може да бъде травматично отвъд думите. Ужасите на това, на което ветераните са били свидетели и какво са направили, могат да останат в паметта им и да ги въздействат дълго след края на службата им. Дори когато действията им са били при самозащита, в отговор на заповед или в името на кауза, в която вярват, на човешко ниво всеки акт на насилие може да остави човекпосттравматичен стрес.

Друг фактор включва стреса от множество внедрявания. Колкото повече пъти човек е изложен на тази травма, толкова по-безнадеждно може да започне да се чувства. Въпреки че войниците може да са в състояние да си представят, че „извличат късмет“ и оцеляват веднъж или два пъти, те често изпитват силно чувство, че шансовете са срещу тях, когато бъдат разгърнати за трети път. Това ги оставя в състояние на свръхбдителност, състояние на страх и недоверие, което продължава и след разгръщането. След като са изправени пред постоянен стрес и заплаха за живота си, как тогава психологически се адаптират към безопасна среда?

Чувството за изолация е друг силен фактор, допринасящ за повишен риск от самоубийство. Уникалните травматични събития, които преживяват ветераните, могат да ги накарат да се чувстват дистанцирани от семействата и приятелите, при които се прибират. Никой близък до тях не е задължително да е виждал, чувал или усещал това, което те имат. Чувството им за отчуждение се изостря, когато ценните умения, с които са ги оборудвали военните, не се пренасят лесно в домашния им живот. Този период на дистанция и прекъсване на връзката може да бъде опасен за ветерана, който трябва да възстанови връзката си със света около тях, за да се почувства, че не е сам.

В допълнение, физическото нараняване и стресът могат да се отразят и да увеличат риска от самонараняване при ветераните. Според Военния консорциум за изследване на самоубийствата, „Сред военнослужещите на САЩ, които са били ранени, докато са участвали в операция „Трайна свобода“ и операция „Свобода в Ирак“, между 10 и 20 процента са претърпели травматични мозъчни наранявания… Изследванията показват, че ветераните с травматично мозъчно нараняване са значително по-вероятно от други ветерани да умрат от самоубийство.

Дори онези, които имат късмета да напуснат война без тежки физически наранявания, трябва да се справят с многобройните умствени предизвикателства, произтичащи от битката. Манталитетът на воина, който се насърчава при мъжете и жените в армията, и тяхната придобита способност да нараняват или убиват други изисква ниво на десенсибилизация, от което може да бъде трудно да се излезе и да се справи с него, когато войниците се върнат към своя „нормален“ живот.

И самоубийството, и убийството са актове на насилие. Способността на едното прави човек все по-способен на другото. Ето защо трябва да предложим начин на хората, които се връщат от война, да се откъснат от манталитета на воина и да се свържат отново със себе си. Трябва да ги възстановим, като им позволим да почувстват емоциите си и да изпитат съпричастност, състрадание и мир.

Военните предприемат действия за изпълнение на програми и събиране на данни за справяне с тази криза и предлагат на ветераните услугите, от които се нуждаят. Една мярка, която би била много полезна, би била военните да провеждат множество агресивни проверки за оценка във времето на завръщащия се военен персонал. Междувременно ние като отделни лица, семейство, приятели, съседи, колеги и сътрудници можем да предприемем действия сега, които могат да помогнат за спасяването на живот. Можем да направим това, като разпознаем предупредителните знаци за самоубийство при ветераните и ги подкрепим да получат услугите, от които се нуждаят. Можем да достигнем до ветераните и техните семейства и да работим заедно, за да дестигматизираме борбите с психичното здраве. Правейки това, предприемаме действия, за да защитим живота на онези, които са били дълбоко ранени в усилията си да ни защитят.